fiLoS0f4e_f (Виктория)
7 47
9 dic 2004, 9:52

* * * 

  Poesía
1251 0 2
На опръхналата стена висеше огледало,
сочено с усмивката на слънчевия лъч.
Минувачи поглеждаха и, заразени от радост,
с усмивка продължаваха по криволичещия път.

На свой ред и аз погледнах в далечината,
безгрижно завладяна от тайнствения смях.
Погледнах и потръпнах както тишината
бе строшена, примряла от стъкления факт.

Небето притъмня, слънцето увяхна,
пътят изчезна в грозна тъмнина;
в огледалото с мъка тлееше пламък,
устремен догаряше фитилът на свещта.

С восъчни сълзи покри душата самотата -
бързаше сякаш да умре бе по-добре.
Отново и отново тъгата топеше празнотата -
твърде много болеше, за да може да умре...

С затаена глътка въздух, не примигвах, не потрепвах,
не исках да повярвам в реалния живот.
За последно потърсих надежда сред тъмата,
но нямаше. За мен нямаше живот...

© Виктория Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Много е особенно...сякаш говориш за някакъв друг свят...Хареса ми похвата...Браво
  • Невероятно е много ми хареса...
    Това един прекрасен човек, със много талант и блестящи произведения...
    Продължавай все така...
Propuestas
: ??:??