Синьо небе

и зелени мочури

светлинна радиация

поглъщат ненаситно.

Папури и блатни треви

там се поклащат

и вятъра тихо

пълзи между тях.

Аз чакам притихнал.

Няма смисъл да мърдам,

но искам,

а блатото

бавно ме тегли  

със топла прегръдка

към своята цел.

Шепа мъглица ще бъде

моята същност

най-скоро...

Небето пак може

да се синее,

вятърът пак

да развява треви,

мъглите тихо

да се разсейват.

Някой друг прикован

сред папурите

ще брои часовете

на своя живот

с капка надежда,

че утре е нещо

различно и друго.

А всъщност

филмът е безкраен -

вчера, днес и утре

зависят, от къде

ще го погледнеш.