Синьо небе
и зелени мочури
светлинна радиация
поглъщат ненаситно.
Папури и блатни треви
там се поклащат
и вятъра тихо
пълзи между тях.
Аз чакам притихнал.
Няма смисъл да мърдам,
но искам,
а блатото
бавно ме тегли
със топла прегръдка
към своята цел.
Шепа мъглица ще бъде
моята същност
най-скоро...
Небето пак може
да се синее,
вятърът пак
да развява треви,
мъглите тихо
да се разсейват.
Някой друг прикован
сред папурите
ще брои часовете
на своя живот
с капка надежда,
че утре е нещо
различно и друго.
А всъщност
филмът е безкраен -
вчера, днес и утре
зависят, от къде
ще го погледнеш.
© Камен Всички права запазени