161 –!

Смях, от фея взет,

светли бисерни зърна

разпилява звънко навред

сред заспиващата тишина.

Паяжина,  въже към небето,

среброто си нежно люлее,

спуснато от звездата, където

феникса на любовта живее.

Настоящето не съществува,

разбито на парченца безброй.

Спомени със звезди рисуват

жадувания образ твой.

162 –!

Няма нито край, нито начало

в душата раздвоението,

извиващо змийското си тяло

в пристъпите на съмнението.

Накъде, накъде отивам аз?

Може ли някой да каже?

Има ли смисъл, надежди, от вас?

Или измама всичко ще се окаже?

Не стига силата на мисълта

да ми покаже къде, в какво греша.

Логично. Даже на вековете мъдростта

отмива неусетно вечността.

Усилията ми, изтощен керван,

към поредна заблуда се влачат.

Откриват идеалите ми поругани

и нищо за никого не значат.

В залеза на доброто стоя,

където същността ми се изгубва.

Съдбата на еднодневката ме сполетя

и многодневието само ме учудва.