17, 41

- 17 –!

Добрият тон просъсква “Помни,

че ти срещу обществото възстана

и за това не ще ти се прости”.

Но да съм си аз не можех да престана.

Инерция ли е невъзприемчивостта

или липсват ми розови очила

с които просто да не различа

разликата между думи и дела?

Непригоден за съвремието ли съм,

упорито следвайки формула неверна?

Или реалността е неискан сън,

измислица натрапена и лицемерна?

Да се смиря ли или да продължа

да вярвам в добро и в чест?

И има ли изобщо някой по света

във тях да вярва още днес?

Не съм ли обикновен страхливец,

лесно отказващ се от борбата

да бъде в живота щастливец,

доволен от мизерната си заплата.

Не, не съм на обществото любимец.

Но не искам милостиня от съдбата.

Нека друг да е избрания щастливец,

а за менe да са същите нещата.

- 41 –!

Не пожелах усмивка мазна,

на подмазвач край мен да има.

Не пожелах аз участ празна

затуй виновен съм, любима!

Какво да сторя – нима можех

духа си насила да преклоня?

Напразно сънищата ти тревожех

не отредена ни е една съдба.

Какво пък – нека не тъжиме.

Съдбата не можем промениме.

Лице от лице да отвърнем

и в камък сърцата превърнем.

Какво да сторя – нима можех

насила сърцето ти да убедя?

Напразно сънищата ти тревожех

не отредена ни е една съдба.