Като резен жълта диня
е луната тази нощ,
а тъгата ми е синя
и прилича на въпрос.
Колко време ще е нужно
болката да прекроя,
да поникнат бели ружи
в заскрежените поля
на душата изтерзана
от подмолните игри.
Тихо старото пиано
ме приканва: "Посвири!
Забрави за малко всеки,
на когото те е яд.
Запомни, че си човекът,
защитаващ своя свят!"
Пръстите ми разкодират
черно-белия му морз
и изпращат към всемира
мълчаливия въпрос,
дето ме терзае много –
парещ въглен в пепелта.
Кой ти каза, че не мога
да изляза от калта?!
© Nina Sarieva Todos los derechos reservados