Като резен жълта диня 

е луната тази нощ,

а тъгата ми е синя 

и прилича на въпрос. 

Колко време ще е нужно 

болката да прекроя, 

да поникнат бели ружи 

в заскрежените поля 

на душата изтерзана 

от подмолните игри. 

Тихо старото пиано 

ме приканва: "Посвири!

Забрави за малко всеки, 

на когото те е яд. 

Запомни, че си човекът, 

защитаващ своя свят!"

Пръстите ми разкодират 

черно-белия му морз 

и изпращат към всемира 

мълчаливия въпрос, 

дето ме терзае много  –

парещ въглен в пепелта. 

Кой ти каза, че не мога 

да изляза от калта?!