11 abr 2007, 11:53

***

  Poesía
1.2K 0 4
Нежното докосване на тъмнината,
гласът ми отеква в тишината,
виждам страха в твоите очи,
болката от миналите дни.
Надеждата изчезва в света на мрака,
през сенки в загубените спомени.
Не казвай, че сме стигнали до края
нали ще се видим пак в рая.
Ще изчезнат всички страхове
и тази болка, горяща в нас от векове.
Ние с теб ще се срещнем отново,
ако не сега, то в живота след смъртта.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Вероника Менгова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...