На мама, която никога не ще забравя.
Под плачеща върба една скамейка,
а срещу нея - паметната плоча.
Пълзят в небето облаци-жалейки
и над балкана крепове проточват.
Студено е и бръснещ вятър духа,
мете алеите, смълчаните гробове.
От мен на метри скърца круша суха,
припяващо със глас полувековен.
А срещу мен е мама, на портрета,
с очите тъмни като две маслини.
Уж дните някак инвалидно кретат, ...