* * *
На мама, която никога не ще забравя.
Под плачеща върба една скамейка,
а срещу нея - паметната плоча.
Пълзят в небето облаци-жалейки
и над балкана крепове проточват.
Студено е и бръснещ вятър духа,
мете алеите, смълчаните гробове.
От мен на метри скърца круша суха,
припяващо със глас полувековен.
А срещу мен е мама, на портрета,
с очите тъмни като две маслини.
Уж дните някак инвалидно кретат,
а отлетяха толкова години...
Свещица палвам и преливам вино,
суетно скубя сухите треви.
Пред мрамора заставам някак чинно,
а нещо в мен болезнено ечи.
А нещо вътре гложди като рана,
а нещо тъжно вие като саз.
Гласът ти чувам: "Моята Диана..."
Все твоя, мамо, бях до сетен час.
И ще остана твоя, но те няма вече,
а тъй те искам, сенчице грижовна!
Тринайсет нощи молих Бог далече
да не потегляш във нощта съдбовна.
А три години после се надявах
на възкресение, на милостиво чудо,
надеждите ми бавно излиняха,
додето осъзная, че е лудост...
На благост и на мъдрост пребогата,
затуй в съня ми идваш все във бяло...
Сбогувам се. Свещицата в земята
вече напълно беше догоряла.
Диана Загора
© Диана Кънева All rights reserved.
