„Когато тръгнеш нявга за Итака –

моли се пътят ти да е далечен”

К. Кавафис

И все вървиш към своята Итака...

Създаваш си и лестригони, и циклопи.

Докато някой ден в сърцето не изтрака

един бодлив нахален спомен

и в седефената длан на изгрева се срути

с нечуван грохот битието,

а ваяните със любов минути

засветят с мрачна безполезност...

Шумните и весели пристанища

са само фарове с очи на гларуси.

И питаш се: дали си струва

пътят до Итака

и строшените крила,

и кървавото падане...

Ала не стигнал –

все ще те преследва жаждата,

ще те разпъват грапави съмнения...

И ще чоплиш люспите на мрака:

какво си дал и колко не си взел...

Но някой ден – сред път, внезапно –

уморен (щастлив!) – ще разбереш:

че пътят е благословен, а пък Итака

е нечие потръпнало за теб сърце...