Говориш в съня си... И чувам аз думи,

които на мен не си изричала ти...

Уж само секунди... Отприщи се бентът... -

този, гдето задържаше моята ревност...

А мислех си аз, че с тебе ще бъда до Края,

че нищо не би разрушило нашата обич...

Стоварват се върху ми звездите,

разбити в милионни парчета

(звездите – знаещи много и много

за нашата страст и любов),

и клоните на дърветата стари

(ония дървета, които ни прикриваха

от любопитното око на луната),

и камъчетата от потока планински

(същите, гдето възпираха водите

да не запеят и да ни събудят)...

Звездните частици пробождат гърдите ми

и раняват до смърт сърцето ми...

Клоните като здрави пики наказват очите ми –

заслепен ли съм бил или в свят измислен живял съм?

Планинските камъни ръцете ми хващат:

„Не пипай раните – да зараснат остави ги!“