От грапавото гръбче на рапана блестят в очите ни зрънцата сол
и юни ми се моли да остана, усмихнат до ушите, млад и гол.
Къдриците, до бяло изрусели, очите с цвят на лятно зарево,
целувките му биха ли ме спрели? И има ли изобщо за какво?
Дошло е вече време да си ида, при моя синкав, тайновит Балкан,
издраскала с парченцето от мида от лятна обич в паметта ниша̀н.*
И в крясъка на чайка да се вкопча, разкъсал дръзко лятното небе.
Щом лятото – седѐфеното копче, търкулва се... И... бе, или не бе?
Ще ме посрещнат риган, комунига, поточетата с ромона си тих,
а юни ще е страница от книга, куплет от най-копнежния ми стих.
През есента в очите ще останат зрънцата сол, ще парят, ще вали,
ще ми зашепне тихичко рапанът... Отново ще е юни... А дали? ...