И леят се буквите черни върху белите листи сега,
и трупат се, трупат безспирно,
и кършат надменно снага.
Извити, красиви, като със четка рисувани,
като от ръка на художник изваяни,
като сенки с лъчите преплетени.
И искат да кажат те нещо...
Искат ли? Могат ли?
Да се покажат, да заслепят дори слънцето горещо.
Могат ли? Вярват си дори.
И падат ли, падат...
Река от чернилка, от тези букви красиви,
покриват листа, преплитат телата си дивни.
Но погледни ги! Те всичките са еднакви!
Всичките падат в черните мастилени локви,
всичките в кал превръщат образите си мътни.
И черен е листът вече почти целият,
но тъмата, някой ще спре ли я?
Точици бели изникват,
като лилии нежни поникват,
но давят се и задушават
и пред силата на чернилката се предават.
Тук-там само някоя остава...
Но докога?
Кога ще прекършат и тази душа?
© Искра Todos los derechos reservados