И леят се буквите черни върху белите листи сега,

и трупат се, трупат безспирно,

и кършат надменно снага.

Извити, красиви, като със четка рисувани,

като от ръка на художник изваяни,

като сенки с лъчите преплетени.

И искат да кажат те нещо...

Искат ли? Могат ли?

Да се покажат, да заслепят дори слънцето горещо.

Могат ли? Вярват си дори.

И падат ли, падат...

Река от чернилка, от тези букви красиви,

покриват листа, преплитат телата си дивни.

Но погледни ги! Те всичките са еднакви!

Всичките падат в черните мастилени локви,

всичките в кал превръщат образите си мътни.

И черен е листът вече почти целият,

но тъмата, някой ще спре ли я?

Точици бели изникват,

като лилии нежни поникват,

но давят се и задушават

и пред силата на чернилката се предават.

Тук-там само някоя остава...

Но докога?

Кога ще прекършат и тази душа?