Нима с поезия на монолозите
бих си вменил това спокойствие,
което сякаш диагноза е
на закъсняло, мъчно удоволствие?
О, не! Далеч от мисълта съм,
че биха оживели мойте Музи!
Събудих ги от летаргичен сън,
за да убия глупавите им илюзии...
Не искам даже грам съчувствие,
облечено с хвърчащи фрази
или усмивките, изкуствени
на обичащи ме до омраза...
Каква ще да е орисѝята
превърнала ме в нарицателно -
душевно влюбен в немотѝята
на безчувствените си предатели?
И вероятно ще намеря отговор
в треперещите си артритни пръсти,
които зад диоптрите ми с взора -
копнежите ми ще прекръстят...
А дотогава ако мине времето
и остарея, (твърде неочаквано)
мен, Дяволите да ме вземат,
заклевам Ви, не ме оплаквайте!
Стихопат.
©Данаил Антонов
20.06.2023
© Данаил Антонов Todos los derechos reservados