Нима с поезия на монолозите

бих си вменил това спокойствие,

което сякаш диагноза е 

на закъсняло, мъчно удоволствие? 

О, не! Далеч от мисълта съм, 

че биха оживели мойте Музи!

Събудих ги от летаргичен сън, 

за да убия глупавите им илюзии... 

Не искам даже грам съчувствие, 

облечено с хвърчащи фрази 

или усмивките, изкуствени 

на обичащи ме до омраза... 

Каква ще да е орисѝята 

превърнала ме в нарицателно - 

душевно влюбен в немотѝята

на безчувствените си предатели? 

И вероятно ще намеря отговор 

в треперещите си артритни пръсти, 

които зад диоптрите ми с взора - 

копнежите ми ще прекръстят...

А дотогава ако мине времето 

и остарея, (твърде неочаквано) 

мен, Дяволите да ме вземат, 

заклевам Ви, не ме оплаквайте! 

Стихопат. 

©Данаил Антонов 

20.06.2023