За какво ни бе дарен животът,
щом Онзи взима го обратно?

Виждам вече конниците -
четири на брой.
Дали обичали са някога жена
и любовта им ни донесе този край?

Ето Бог ни се присмива.
Какво ли знаеш, Боже?
Сигурно е лесно там във рая,
поне за мен ще бъде - ябълки не ям.

Ето ги и скакалците -
oставете жито и за мен,
че в сетният си час
решил съм хляб да меся.

И нека да остане този хляб
на тази глупава планета,
която себе си изяде. Защо?
Аз щях да я нахраня.

Бих й дал от мен да ръфа,
сърцето най-напред -
нали е счупено и без това.
Защо ми е на мен разбито?

И хляба си бих дал -
за да похапне и луната,
а не червена да я гледам -
навярно има язва.

Но е късно вече,
чувам шума на водата.
Ех, защо обидихме  Ной -
накарахме го мебели да прави.

Та за какво са ни сега благата,
които заменихме за души.
И парите за какво ни бяха,
нима по-важни бяха от живота?

Поне успяхме да обичаме,
но след това омразата дойде.
Ах, тази глупава Пандора,
поне надеждата да беше пуснала.

Но късно е за всички угризения -
плиска се вода в краката на конете,
които смятахме за свои роби -
а те ни водят края.

С какво ли тази участ аз заслужих?
Погледни ме, Господи! По дяволите, виж ме!
Сега съм коленичил във водата
и чакам четиримата да дойдат...