Apokrifos

Чета си книгите по няколко: по пет, по шест

и чуждите съдби на кон нахлуват в моята.

А моят пък сюжет сконфузено мълчи

и излинява  повестта му старомодна.

Мълчанието вечер влиза с тишината,

за да флиртуват  свойски и събарят мрака.

Листът наместо чаши е разделна линия,

в която падат капки изповеди като вино.

Душата ми поляга младенец на него,

скимти, извиква или пие думите,

от мене дърпа смислите без име,

тъгата ми прилежно акушира ù.

Нощта ме среща винаги с мечтите  –

безглави, хроми, странници заклети.

Видях как дяволът ги яхва изкусително -

видях ги като беглеци, изплашени от мене.

Говоря в себе си, при себе си отивам –

живота си със сечива от думи режа,

очите ми - средновековни принцове

на своя дух феод остават предани.

Въже си нося, клупа зная как се прави,

аз толкова съм пригвоздявана,

змия съм пазела във пазва,

с агоните калявала съм тялото.

И тялото ми се превръща на съсъд -

калта праотческа при майчини води

отива; и грях, и свян, и мисъл дивна

на бога всетворец аз грешката дублирам.

Тълпата блазни се от скитника  Варава,

но не прощава на призвания и хули го,

така върви към бездната при Юда.

На кръста си ще съхна, без да ви наказвам, люде.