Понякога се чувствам празна,
самотна, а може би и луда,
говоря си сама, еднообразна
и угасвам пак в принуда.
Сякаш длъжна съм всичко да търпя,
сякаш не ми стига цялата тъга,
все едно не искам и аз мъничко радост в живота,
ей така, да разнообрази гадната му сивота.
По улиците вървя и сълзите не искам да спра,
за какво плача и аз не мога да разбера.
Олеква ми някак след това
и съм готова за всичко онова, което наивно наричам своя съдба. ...