Понякога се чувствам празна,
самотна, а може би и луда,
говоря си сама, еднообразна
и угасвам пак в принуда.  

Сякаш длъжна съм всичко да търпя,
сякаш не ми стига цялата тъга,
все едно не искам и аз мъничко радост в живота,
ей така, да разнообрази гадната му сивота.

По улиците вървя и сълзите не искам да спра,
за какво плача и аз не мога да разбера.
Олеква ми някак след това
и съм готова  за всичко онова, което наивно наричам своя съдба.

Чудя се, дали само при мен е така,
дали на някого му пука за това.
Питам се: "До кога ще трае това?",
замислям се и сама си отговарям: "Докато аз не реша!".

И разбрах аз вече, сама,
че това не е съдба.
Това е пътя на живота,
по който някога сама избрах да вървя...

Но стига вече, не мога така,
това не е моята битка.

На този път слагам край
и отначало ще започна, знай!

Новите ми цели и нови идеали,
черните мисли слагам в чували,
изхвърлям ги с гордо вдигната глава,
защото МОГА и ЩЕ ПРОМЕНЯ всичко онова, което наивно наричам своя съдба...