Как бързо ме замени,
как лесно ме забрави...

Когато ме лъжеше в очите,
болката прикривах в гърдите.
Исках да викам, да крещя
колко болка и тъга крия.

Защо хората трябва да са добри,
щом всеки ги захвърля сами?
От лицето капят кървави сълзи,
но ти не ги виждаш... нали?

Вътре в мен нещо бушува,
иска да крещи, но никой не го чува,
сякаш света иска да преобърне,
доброто в миг да се върне.

Колко пъти аз подавах ръка,
колко пъти горях в ада...

Говорех, но не ме чуваше,
сякаш не проумяваше
как ни заливат яростни вълни,
не знам за теб, но аз горях в пламъци.

Обвиняваш ме, че съм забравила,
че приятелството съм оставила.
Заплашваш ме, че ще съжалявам...
но как стигнахме до тук... не проумявам.