Балада

Вървя си, пътник-друмник и това,
което други в ступор оковава,
освобождава звуци и слова,
не са ми нужни маски нито слава,
каквато съм, оставам си такава.
Раздават етикети – си, не си,
а лудостта ми просто подминава,
пак боса е и с рошави коси.

Дори когато тътря се едва
и болката отвътре не изтлява,
от смелостта крилата си кова,
калявам ги. И вятър луд тогава,
разпалва вулканичната жарава.
Сред хорско блато ти не ме търси,
душата ми в стиха се приютява.
Пак боса е и с рошави коси.

Поискаш ли ме, ще те позова,
на ложе меко – мащерка, тинтява.
Ще стана стръкче пролетна трева,
щурчето в мене ще те утешава...
Щом отзвучи последната октава,
престане ли росата да роси,
пий любовта ми... глътка незабрава...
пак боса е и с рошави коси.

Животът много бързо отминава,
за людския закон не се коси.
Смъртта не пита – картите раздава,
пак боса е и с рошави коси.