Ще има дълго да те чакам

през тези дни и месеци, лета,

но тука няма да те видя,

прегърнал времето с безкрилата

надежда

на мойта спътница тъга...

Така ще бъде чак до края

във броеница тягостни минути,

забързан във гонитба, суета

и после пак опомнил се,

погледнал в себе си и в теб.

Отново и отново нахлуват

моите картини

и оживявам отведнъж,

поглъщам миговете ненаситно,

но отлетяват внезапно разпилени,

и няма връщане назад...

Няколкото сълзи не усещам

стреснат, поемам пътя

в бързина и грижи,

по улея на моята спирала

назад във спомена си не веднъж.

Пред мен денят преваля,

подухва тъжен вятър,

обгръща ме потръпнал

със своите рефрени към сирака – мъж

крачките отекват

в посоката една,

студеният следобед ме следи