Без думи

30 nov 2023, 11:24

Poesía » De amor

398 0 3

Сърцето ми... отново страда

и плаче, моли за пощада...

но ти жесток си и студен си,

уж искаш ме, а всъщност... уморен си.

Аз молих се приятел да намеря,

положих те на моята постеля.

А ти... остана само миг,

развика се... нададе вик...

И каза ми, че глупава съм и самотна,

и каза ми... че нищо не разбирам от живота.

Обиди ме... присмя ми се... жестоко,

заплаках аз... и молих се дълбоко.

И молих се на господ, на съдбата,

на теб, на мен, дори на сатаната...

Но никой не отвърна, само аз...

пак плачех тихо със задавен глас.

Защо? Надеждата е тъй далече...

навярно няма да се върне вече...

И май е време да си тръгна

от мен, от теб да се отвърна...

Да време е... дали ще имам смелост

да обрека се пак на бедност...

на бедност за любов, за щастие...

и да удавя се в подвластие?

Да време е... не ще се колебая.

Сама ще тръгна аз към края.

Сама смъртта си ще намеря...

не искам никой аз... до моята постеля!

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

M1234567891 (Миночка Митева)

2024-12-11T14:18:27+02:00

Най ценното нещо е живота ни и заради никой, не си заслужава, да го загубим. А самотата е прекрасен начин, да утешим душата си.
palenka (П Антонова)

2023-12-01T17:38:04+02:00

Само фараоните не са тръгвали сами, а са ги погребвали с любимите жени.
Да страдаш за някой, който те обиждал?
Женска му работа
troia (Катя Иванова)

2023-12-01T17:02:56+02:00

Хубаво и тъжно стихотворение.
Любовната мъка я лекува само времето.