Сърцето ми... отново страда

и плаче, моли за пощада...

но ти жесток си и студен си,

уж искаш ме, а всъщност... уморен си.

Аз молих се приятел да намеря,

положих те на моята постеля.

А ти... остана само миг,

развика се... нададе вик...

И каза ми, че глупава съм и самотна,

и каза ми... че нищо не разбирам от живота.

Обиди ме... присмя ми се... жестоко,

заплаках аз... и молих се дълбоко.

И молих се на господ, на съдбата,

на теб, на мен, дори на сатаната...

Но никой не отвърна, само аз...

пак плачех тихо със задавен глас.

Защо? Надеждата е тъй далече...

навярно няма да се върне вече...

И май е време да си тръгна

от мен, от теб да се отвърна...

Да време е... дали ще имам смелост

да обрека се пак на бедност...

на бедност за любов, за щастие...

и да удавя се в подвластие?

Да време е... не ще се колебая.

Сама ще тръгна аз към края.

Сама смъртта си ще намеря...

не искам никой аз... до моята постеля!