Без думи
Сърцето ми... отново страда
и плаче, моли за пощада...
но ти жесток си и студен си,
уж искаш ме, а всъщност... уморен си.
Аз молих се приятел да намеря,
положих те на моята постеля.
А ти... остана само миг,
развика се... нададе вик...
И каза ми, че глупава съм и самотна,
и каза ми... че нищо не разбирам от живота.
Обиди ме... присмя ми се... жестоко,
заплаках аз... и молих се дълбоко.
И молих се на господ, на съдбата,
на теб, на мен, дори на сатаната...
Но никой не отвърна, само аз...
пак плачех тихо със задавен глас.
Защо? Надеждата е тъй далече...
навярно няма да се върне вече...
И май е време да си тръгна
от мен, от теб да се отвърна...
Да време е... дали ще имам смелост
да обрека се пак на бедност...
на бедност за любов, за щастие...
и да удавя се в подвластие?
Да време е... не ще се колебая.
Сама ще тръгна аз към края.
Сама смъртта си ще намеря...
не искам никой аз... до моята постеля!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Боряна Енева Всички права запазени
