Без думи
Сърцето ми... отново страда
и плаче, моли за пощада...
но ти жесток си и студен си,
уж искаш ме, а всъщност... уморен си.
Аз молих се приятел да намеря,
положих те на моята постеля.
А ти... остана само миг,
развика се... нададе вик...
И каза ми, че глупава съм и самотна,
и каза ми... че нищо не разбирам от живота.
Обиди ме... присмя ми се... жестоко,
заплаках аз... и молих се дълбоко.
И молих се на господ, на съдбата,
на теб, на мен, дори на сатаната...
Но никой не отвърна, само аз...
пак плачех тихо със задавен глас.
Защо? Надеждата е тъй далече...
навярно няма да се върне вече...
И май е време да си тръгна
от мен, от теб да се отвърна...
Да време е... дали ще имам смелост
да обрека се пак на бедност...
на бедност за любов, за щастие...
и да удавя се в подвластие?
Да време е... не ще се колебая.
Сама ще тръгна аз към края.
Сама смъртта си ще намеря...
не искам никой аз... до моята постеля!
© Боряна Енева All rights reserved.
