БЕЗ ИМЕ

Студена, бистра, речната вода

разказа ми за пътя, през който си минава.

Разказа ми за цялата ти красота,

за радостта, с която всеки си дарявал.

Любопитна съм - и вятъра разпитах.

Той подсказа ми - на гордостта държал си.

Но си нямал име. Затова понечих да те търся

и с име най-прекрасно да те нарека.

Вървях и търсех те, героя търсех -

герой над всичките, невиждан досега,

оглеждах се навсякъде, не те намирах.

Почти разочарована, на камък седнах и се спрях.

И там ми заговори - с човешкия си глас,

редеше думите, спокойно, търпеливо

и тъй щастливо, с поглед ненаситен,

да се срещна с твоя поглед исках аз.

И пак те нямаше, когато се огледах.

Очите си снижих - ти беше долу

с алено-червените си цветове

блестеше в най-красивото усещане.

Тогава за бистрата река и

вятъра, непоклатим, се сетих,

говореха за теб - като за човек...

Стоях... пред красотата ти немеех... и оставих те без име