Пристъпи по мокри поляни,
гони вятъра в нощ без звезди
и в ливади от Месец огряни,
там, където росата блести -
я обгърна свирепият Мрак.

Всяка мечта бе поругана,
всяка мисъл - във клетка затворена.
Любовта като скитник остана,
да стои пред вратата залостена
на крепостта Безразличие.

Ето, чуваш ли - с вопли сподавени,
трепереща от вятъра навън -
как нашепва с думи забравени
стари спомени с привкус солен
на омайващи морски целувки?

Всяка мисъл бе опит за ласка,
всяка дума бе късче от вечност.
И надежда, бездушната маска
да изтрие със обич, със нежност -
бе всяко докосване.

Напразно - Мракът я погълна,
Невъзможна се оказа Радостта.
Една усмивка върху устните замръзна,
скова я вятърът на Лудостта,
известна още като Безлюбовие.