Във девствен лес, накрая на света,

открих пътека тайна към небето. 

'Почакай, това е само суета...‘

'Не бързай! Спри!‘ – ми шепнеше сърцето.

Следи човешки зърнах в този час,

свидетелство на нечий порив зримо.

Уви, тук не ще бъда първи аз,

тук някой преди мен е минал.

Напразно търсех своя миг велик

на радост от дела неповторими,

на Слънцето изгарящия лик

да стигна – а там долу да е зима.

А всичко се оказа много просто –

ключът бил тук, у мен самия.

Усетът, роден в безсънни нощи,

посочи смисълът къде се крие.

В щастието с обич да даряваш,

да чувстваш красотата на нещата,

с труда си нещо да създаваш,

да не изпадаш в плен на самотата.