Безсъница

14 dic 2012, 11:07

Poesía

375 0 0

Луната до прозореца ми спря.

Аз бях сама. Самичка бе и тя.

За Слънчо заразказва ми. Как той

за миг дори не дава ù покой.

Че гони го по синьото небе.

Но той не иска и да разбере,

че тя все пак е негова сестра,

обичаща до края на света.

Заслушах се и се замислих аз.

И мойта участ беше като таз.

Аз щастието търся надалеч.

А може би да спра е време веч'.

13.12.2012 г.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.