Безсъница
577
0
0
Луната до прозореца ми спря.
Аз бях сама. Самичка бе и тя.
За Слънчо заразказва ми. Как той
за миг дори не дава ù покой.
Че гони го по синьото небе.
Но той не иска и да разбере,
че тя все пак е негова сестра,
обичаща до края на света.
Заслушах се и се замислих аз.
И мойта участ беше като таз.
Аз щастието търся надалеч.
А може би да спра е време веч'.
13.12.2012 г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Вили Димитрова Все права защищены
