Биология на тъгата

Дръвче в себе си събрало е света.

Десетки години под него –веселба, щастие, тъга.

Безброй века под дъжда.

Стотици усмихнати лица.

И попило е поне милион безпаметни сълзи от клетите забравени души…

Листенце пада, вятър го отвява,

всекиго забравя.

Днес го гледаш – пусто.

Нима това е отровата на старостта?

Нима се е дало без борба?

Спомня ли си що е неговата красота,

щом разцъфнеше тогаз през пролетта,

и помни ли що е това вселенско нещо любовта?