От детски викове подгонени,
поемат биволите чернооки,
пристъпят в глината от спомени,
пръхтят в надеждата на вирове дълбоки.
До портата, набръчкана от старост,
ги чака незавързаното куче.
Те близват с поглед неговата ярост
забързани – малачето да суче…
и в неизменна вечност котката и бабата
тъй както си предат поредното елече,
угрижено поемат двамата
едната да дои а другата да пречи