Сърцето ми е жива клада,

изгарящо във огън див,

душата ми - разгаряща жарава,

думите минават, но споменът е жив.

Думите, с които ме убиваш ден след ден,

думите-стрела, забиваща се в мен.

Умът ми се бунтува, сърцето пак крещи -

отивай си, махни се, не ме докосвай ти!

Животът ми замина в поуки и сплетни

да любя и разлюбвам - омръзна ми... прости!

Как иска ми се малко, мъничко поне

спокойно да живея, в любов, без страхове...

Във други да не търся липсите за мен,

човешкото ти дай ми, в настъпващия ден

да не мисля, да се кротна, притворила очи,

а разумът да шепне - ти си... само ти...

Но виждам, че не става,

животът е борба,

е - боря се, не спирам - а ефектът от това?

Думите ми - глас в пустиня,

нервите - изопнати на макс,

любовта превръща ме в робиня,

губя в борбата моето АЗ.

А искам да живея, да не спирам,

обвита със подкрепа и любов,

но надали ще мога да избирам,

може би, но в другия живот!