Сърцето ми е жива клада,
изгарящо във огън див,
душата ми - разгаряща жарава,
думите минават, но споменът е жив.
Думите, с които ме убиваш ден след ден,
думите-стрела, забиваща се в мен.
Умът ми се бунтува, сърцето пак крещи -
отивай си, махни се, не ме докосвай ти!
Животът ми замина в поуки и сплетни
да любя и разлюбвам - омръзна ми... прости!
Как иска ми се малко, мъничко поне
спокойно да живея, в любов, без страхове...
Във други да не търся липсите за мен,
човешкото ти дай ми, в настъпващия ден
да не мисля, да се кротна, притворила очи,
а разумът да шепне - ти си... само ти...
Но виждам, че не става,
животът е борба,
е - боря се, не спирам - а ефектът от това?
Думите ми - глас в пустиня,
нервите - изопнати на макс,
любовта превръща ме в робиня,
губя в борбата моето АЗ.
А искам да живея, да не спирам,
обвита със подкрепа и любов,
но надали ще мога да избирам,
може би, но в другия живот!
© Теодора Петкова Всички права запазени
Благодаря за коментара!