Човек неспокоен в легло от стремежи
се носи към края из нежни мъгли.
И жалък глъч от безцелни брътвежи 
съпровожда болезнено кратките дни.

Живот неспокоен протяга ръце-
вовеки проклет лъч светлина
изписва страх на доволно лице.
Идваме сред щастие чезнем сред тъга.

Плам на стремеж, плам на желание
и една безнадеждна борба с огледало.
Вложена надежда във всяко деяние
да бягаме не към край, а начало.

Още от както сме в тази вселена 
носим тревога, с нея  вечно вървим.
Тревога, от времето ли родена?
Или от неговия край непоносим

Една безнадеждна борба с огледало,
още незапочнала, загубена безкрайно
познава съществото още края не видяло
и че всичко що дъх поема е нетрайно.

Кратко, почти безсмислено вървим
и къде ще стигнем от началото е ясно.
Пътят е единствен и незаменим
и за мъдрия пътуването е прекрасно

Безсмислени ли са мечтите ни нетрайни,
щом без тях остава само сбогуване?
Безсмислени ли са илюзиите омайни,
щом безсмислието осмисля цяло съществуване?