Човек неспокоен в легло от стремежи
се носи към края из нежни мъгли.
И жалък глъч от безцелни брътвежи
съпровожда болезнено кратките дни.
Живот неспокоен протяга ръце-
вовеки проклет лъч светлина
изписва страх на доволно лице.
Идваме сред щастие чезнем сред тъга.
Плам на стремеж, плам на желание
и една безнадеждна борба с огледало.
Вложена надежда във всяко деяние
да бягаме не към край, а начало.
Още от както сме в тази вселена
носим тревога, с нея вечно вървим.
Тревога, от времето ли родена?
Или от неговия край непоносим
Една безнадеждна борба с огледало,
още незапочнала, загубена безкрайно
познава съществото още края не видяло
и че всичко що дъх поема е нетрайно.
Кратко, почти безсмислено вървим
и къде ще стигнем от началото е ясно.
Пътят е единствен и незаменим
и за мъдрия пътуването е прекрасно
Безсмислени ли са мечтите ни нетрайни,
щом без тях остава само сбогуване?
Безсмислени ли са илюзиите омайни,
щом безсмислието осмисля цяло съществуване?
© Иван Ненов Всички права запазени