Морето се боричка като коте

със слънцето, попило във вълните.

Как искам с този ритъм доживотен

то все да ме посреща, с дъх наситен.
 

Петя Дубарова („Морето се боричка...“)

Аз вървя по брега на Бургас

и на плажа утеха намирам.

Аз говоря със слово, без глас,

и световните мъки разбирам.

Днес усещам – земята гори,

и очите притварям. Боли ме,

а отсреща морето бучи

и повтаря в тъгата си име.
 

Аз попитах защо го боли,

но морето се срина. Заплака.

От небето валяха сълзи

и сърцето залитна към мрака.

Не можа да разкаже защо

 се превива от болка голяма

и да каже кога и какво

 е в душата оставило рана...
 

То повтаря и плаче дори.

Не успява и дума да каже.

Изкрещя през сурови вълни

и разби ги безславно на плажа.

Като тътен в далечни гори,

ме изплаши морето сърдито

и разкри, че боли и боли.

То от мъка било е разбито.
 

То изригна – студено, само̀ –

и скалите гнева му попиха.

Аз усетих какво и защо

ще науча към края на стиха.

„Ако имаш в душата тъма,

позволи ми по пътя да светя!“ –

го помолих и секна дъжда.

То тъгува за своята... Петя...