7 jun 2014, 23:10

* * *

  Poesía
801 0 0

Поех глътка въздух 

и гневът в мен се надигна.

Погледнах отвъд планината от хора 

и гневът пак в мен се надигна,

без да питам ни как са, зашо са, те обсипаха ме с хули безмерни

и гневът пак в мен се надигна.

А улица нямаше, ни пътека, ни брод,

за миг дори в кула бездънна попаднах,

от устата ми - ни призив, ни стон,

а гневът май ядеше месата ми от отдавна.

Лъчът светлина отдавна бе ме отминал 

и сенките вече не бродеха в мрака.

С ръката си суха врата ми бе стиснал,

а гневът ми - довърши започнатото

и бавно дотля последния пламък.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Ивана Кирилова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...