Напластената черга разправя,

за цветовете на есенни помисли,

пръснати волно наоколо,

безпризорно и безтегловно износени.

И се бунтува от дългото време,

което я прави изчерпана,

пуска си черните пръстчета,

към дъските на пода и лятото.

И се разнася, и отшумява – притихнала,

между двете и мисли  за вените.

Успокоява се, тихо умира,

не умира, помръдва, възнася се.

Пуска пепел и мирис на чамове,

вдишва, издишва - живота си.

Тегли нишки от свойто телесно причастие,

и умира, възкръсва, възрадава се.

Напластената черга разправя,

за конците на своите мисли,

и есенно шарена ни възнася,

през вековно изписани листи...