Много дни за нас са черни,
в миналото и сега...
Ний търсим пътищата верни,
за да вървим напред така.
Минали са дните черни!
Чакаме щастливи дни!
Вече мислим по-модерно,
лошото да отстраним.
Докога така ще бъде?
Трябва ли в кал да спрем.
Българското да пребъде -
нивите си да орем!
Тука сме на кръстопътя...
Имаме се врагове!
Малките водата мътим
и страдаме от векове...
Няма глави да склониме!
Няма да се предадем!
С чест ний носим свойто име,
нека да се разберем!
В миналото често ровим
и от Господ ни е страх.
Със ралото замята ровим,
с мъката си правим смях!
Злата ни човешка завист,
често е пропита в нас...
С нея трябва да се справим
и тогава ще сме в час!
О, помним времена, когато
е трябвало с това да спрем!
И да си защитим Земята!
Дори за нея да умрем!
Но когато не сме спряли,
били сме в колелата с прът!
И в тежко робство сме живяли,
изгубвали сме своя път!
Трябва туй да ни научи,
очите си да не дерем!
Че ако пак това се случи,
до гроб ще теглиме ярем!
И хвърлени тъй на боклука,
пак ще дойдат черни дни,
а трябва да сме вечно тука,
България да хиляди!
Написано 1972 г.
© Христо Славов Todos los derechos reservados