Сърцето си къде оставих?

Сълзите си къде ли скрих?

Усмивката... и нея я забравих...

като пропъдена искра сред тъмен щрих.

Земята търся под нозете си безстволни

и странна свързаност ме разлюлява,

уви, такова чувство монотонно

душата ми самотна запленява.

И вместо с гняв и с болка... с кървав стон

безстрашно да отхвърля таз забрава,

снижавам се до тъжен полутон

и падам... щом и ти със мене падаш.

Объркано страдание ни води,

но знаем... щом ръцете ни са слети,

дори сред купища съмнителни неволи

светът не ще попречи на крилете

 да се разперят в мразовита зима,

сред мрачни сенки... ледени вихрушки

и заедно, със нова - двойна сила,

да полетят нагоре още по-могъщи!

А най-накрая в епилога ще добавя,

прости ти римите ми нелогични,

дори и песен непозната да напяват

те също са дълбоки... свети... лични...!

                                                На Георги