Чудото на четвъртият ден

Лъжливо име

Това съм аз - чудото!

Весели празници!

Ветровете на зимата дойдоха без да питат,

прегръщайки със студените си ръце моето тяло;

преминавайки границата на моята земя.

Не попитаха. Разрешение също не искаха.

Първите минути, усещаха се като цели дни,

сякаш минали са няколко пълни луни;

а минал беше само миг: няколко премигвания достатъчни бяха

за очите да замръзнат; да се превърнат в ледени висулки

 от снежните бури; горките.

Милите ми очи виждащи собствените си принудени замръзнали сълзи.

От радост ли, от тъга ли плачеха - никой не разбра.

Погледа ми не виждаше надалече, нито на метри,

камо ли на сантиментри.

"Снежна вихрушка беше тя." - в ума ми спомен неясен изплува.

Няколко секунди след това тялото ми застина. Паднах върху леда.

А под мен - езера; и изведнъж всичко наоколо като че ли утихна.

Появи се снежна гъста мъгла и нищичко не можех да видя.

Не се чуваше до болка познатият глас,

нито познатата кукувича песен,

нито стъпките на кошути и елени,

ни вълчешкия език;

земята ми бе потънала в мраз.

Не след дълго и аз, попаднах в капана...

Не беше сън.

Нито песен.

В сънищата ми винаги е есен.

Каква глупачка съм била - да тръгна саминка; 

трябваше да взема с мен поне дваминка

ала пуста глава - така се и не научих,

не взех от нея примера, в ръкава си да сложа няколко ледени камшика...

Следва продължение.