Да...

Да превръщаш падането си във полет,

изправянето си във извисяване,

да тупаш прах от дрехите и от душата си,

да даваш, да обичаш, да обичаш да даваш,

да се оставяш да бъдеш обичан

и да уважаваш и закриляш ефимерното,

през призмата на своя мироглед да разбираш чуждия,

да сънуваш как рисуваш с пръсти, как целуваш

и насън да се усмихваш всяка вечер,

да осъзнаеш колко е голямо малкото ти същество,

да го градиш и да го пазиш чисто,

да се молиш и да вярваш в нещо,

по-силно и невидимо.

И да го намираш в себе си

реално и осезаемо от плът и кръв, и да го храниш

и поливаш като стръкче, като цвете, като плод,

като пчела, като живота... през цялото си съществуване

и винаги, когато гледаш залеза да си представяш изгрева...

някъде далече и да бъдеш там, с бързащите за работа, с децата на училище

и сънен, и най-буден, като ябълка под дървото

да се научиш, че това си ти, и още повече да се обичаш.