Колко още ще трябва да чакам,

докато прогледна, да спре да личи,

че ясния край до безкрайност протакам

и страшно съм влюбена в тези очи?

Колко още ще тровя душата си,

без да ми пука, че и аз съм човек 

и кога ще започна да мисля с главата си,

за да тръгна най-накрая напред?

Не, не искам заради ината си

да живея в истина, от мен измислена,

където ти ме искаш във живота си

и всичко друго е безсмислено.

Знам, че ти си слабостта ми,

знам как действаш като опиат, 

за което не е чиста съвестта ми,

но това е - да обичаш на инат!