Събуждам се след дългата упойка,
а виждах ни в просъница прегърнати.
Мониторът писука, няма двойка,
скръб, страст в синусоиди са превърнати.
И чужда кръв по вените ми лази -
дано да са те махнали завинаги!
Но не - в душата имам метастази.
Мечтите ме болят и спомен свива ги.
Устата ми подута е от думи
и името ти упорито хапе я.
Не знам какво се случи помежду ни,
но ще те гоня с химио-терапия.