15 mar 2011, 22:54

Да те съблека... 

  Poesía » De amor
992 0 3

Влизам... Оставям вратата отключена.

Хвърлям палтото и нахълтвам с обувките.

Късно е вече да бъда научена,

късно е да използвам преструвките...

 

Уморих се да бъда облечена!

Толкова тежки са тези доспехи

на жената, на него обречена...

Махам всички вчерашни дрехи!

 

 

 

Свалям си шапката,

после сакото...

Свалям си ризата,

после бельото...

 

 

Хвърлям блузата, а после и лещите.

Обувките... Мислите оставям за края.

Свалям и кожата си, и вещите...

Сякаш поемам пътя за рая.

 

 

Всичко по кожата вече го няма -

свалих и всички мечти.

И разбирам, че това, което трябва да махна

от тялото си, си само ти...

© Надя Стоянова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • И на мен ми хареса! Поздрав!
  • Браво!!!
    Края на изречението ти последно е смислено,вълшебно,истинско.
    Не го премахвай от тялото си.Това усещане те прави незабравима.
  • Харесах,браво!
Propuestas
: ??:??