Mar 15, 2011, 10:54 PM

Да те съблека... 

  Poetry » Love
1091 0 3

Влизам... Оставям вратата отключена.

Хвърлям палтото и нахълтвам с обувките.

Късно е вече да бъда научена,

късно е да използвам преструвките...

 

Уморих се да бъда облечена!

Толкова тежки са тези доспехи

на жената, на него обречена...

Махам всички вчерашни дрехи!

 

 

 

Свалям си шапката,

после сакото...

Свалям си ризата,

после бельото...

 

 

Хвърлям блузата, а после и лещите.

Обувките... Мислите оставям за края.

Свалям и кожата си, и вещите...

Сякаш поемам пътя за рая.

 

 

Всичко по кожата вече го няма -

свалих и всички мечти.

И разбирам, че това, което трябва да махна

от тялото си, си само ти...

© Надя Стоянова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • И на мен ми хареса! Поздрав!
  • Браво!!!
    Края на изречението ти последно е смислено,вълшебно,истинско.
    Не го премахвай от тялото си.Това усещане те прави незабравима.
  • Харесах,браво!
Random works
: ??:??