Дамгосани души

С ръката си погалих слънчев лъч –

неволно сякаш спря се на дланта ми.

В полето бях, окичено със ръж,

приседнал покрай синори … и рани

от парещата жар на туй небе,

което непрестанно ни дамгосва.

За белезите няма лек дорде,

не вникнем във душа на някой просяк

Останаха ли сили, мойте дни

подвластни са на свръхвселенска воля?

В душата ми ехти едно „Поспри“ – 

за късче свобода да се помоля!